Докато се усетя ми отесняха обувките.
Наесен земята е страшно гладна.
Пътувам към себе си и измислям бъдеще.
Моля се в него звезда да падне.
На четиридесет и пет, за четиридесет и пет гроша
няколко правителства ме препродадоха.
Стоя си у нас напук и гледам лошо.
Нищо, че виза за Канада няма.
Растат ми мъдрите коси. По- нежна кожа.
Расте и камъкът над прахта на тате.
Звездата над мен - грее с тревога
И лъч протяга. Да ме погали.
© Росица Младенова All rights reserved.