Дъждът вали, досадно до полуда,
в душата вие мокро, сиво куче,
сърцето ми наивно чака чудо,
а то така и няма да се случи.
Дъждът вали и с ревматични кости
се влачат бавно дните остарели,
а чудесата слънчеви и прости,
се случват негде, някому. Къде ли?
Дъждът вали, болезнено познато,
очите си изплакват небесата,
светът отдавна се превърна в блато,
а аз изгубих вяра в чудесата.