Животът не тече.

 Не е река, а блато.

Отвътре нещо силно ми горчи.

Затъвам в нещо лепкаво,

излято

от собствените ми пресъхнали очи.

И уж напред пристъпвам, а затъвам...

И уж си вярвам, а пропадам...

Аз не живея - оцелявам...

И не мечтая.

И не страдам.

Апатията ме поглъща.

Не стига до брега вълнение -

не носят твоите очи

предишното опиянение...

Не вярвам в никакви мечти,

мечтая само за забвение,

за топла, скришна тишина,

за миг покой след вечното движение...

А трябва пак да почна да се боря...

Да тичам до изнемощение.

Макар и пак сама до болка -

безверна, без мечти и вдъхновение...

Докато нещо не развдижи въздуха

и ме накара да повярвам на живота,

разпъващ ме с такова настървение,

като че съм престъпник на Голгота.

Докато не намеря огън и любов...

 Стихийно някакво знамение,

с което  пак да се завърна

в щастливия живот-движение.

.