Последните илюзии си тръгват мълчешком,
събрали във бохча мечти и чувства,
а аз стоя на пустия перон
с пресъхнали очи, безчувствена...
Със тях си тръгва младостта -
усмихната, с коси развени, пъстра...
Отдавна и е тясно у дома -
премного смет напълни малката и къща.
Изпращам ги - без сълзи и без драма -
безсмислено е и е неизбежно,
но от това по-леко не ми става -
приключва хубавото време безметежно...
Не, няма връщане назад,
обратен влак към миналото няма...
Остават само спомените как
мечтах, обичах, падах, ставах...
За грешките аз плащах си цената,
за болките си търсех лек,
обичах със сърцето и душата
и дадох повече, отколкото си взех.
Бях лоша, бях добра,
усмихната и тъжна, черно-бяла,
в очите - сълзи... и слънца,
бях на парчета и отново цяла.
И тръгва влакът - аз оставам,
до мен застава старостта.
От тук нататък тя ще бъде тази,
която ще е с мен до вечността...
© Анета Русева All rights reserved.