Луната има две страни.
Също като нас, самите.
Едната вечно в мрак лежи,
а другата сияйно гледа ни в очите.
Когато спрели на душевния си ръб, трябва да решим
накъде и как да продължим,
сълзите по лицето ми се стичат...
Не спират! Извират и по бръчиците тичат.
Бездната, като сирена, към мрака властно ни влече.
Падат във нея човек след човек!
За тази загуба плаче мойто сърце.
Защо сте се втренчили в мрака, бе хора?! ...