Сънят от сън следобеден, когато се разбуди,
светът е сякаш светлина и нереалност чудна.
Лежа блажен, неосвестен на меките пружини.
Оплита слънцето нозе във златни паяжини.
Отсъства Времето от мен, от себе си; не кръква.
И само благ бъбреж отвън като гоститба къкри.
От зряща немота дори магьосано е всичко;
долапът с чепови очи излъчва вест космична.
На нечие алиби цял аз жертва съм принесен.
На собствения ми живот не спомням си адреса.
Недоумява мисълта, все още неразсънена:
Сънят ли се прелива в сън или след смърт се съмва?