Едно митологично и страшно чудовище
върви през улиците на големия град.
Скитници и самотници бягат,
а влюбените го благотворят...

Посипват му нозете, кичат го с цветя,
този исполин на новото време,
толкоз силен и могъщ е той сега,
стои горд и слово порочно сее...

От него никнат мрачни цветя на любовта,
таз чума за младежта... О, Господи, къде си?
Спаси чедата си от дяволското, нека дойде
твоят ангел - да започне Армагедон.

В този миг - мракът се скри, потъна
в тъмния и мрачен ъгъл на нашите души.
Нека пролетта нежна и сладка като цвете
да освети пътя им - влюбени хора, странни създания.

Някаква светлина грее в очите им,
сякаш Прометей им е дал огъня сега,
Да, това е страстта - най-силното оръжие,
на исполина сеещ семената на грешната любов.

Дойде до мен тя, размаха своята пелерина,
но лед сковал е душата, не тупти сърцето ми,
заспало е то в гроб от златни сълзи проляти,
по изгубени каузи и то спря своя парад.

Пропъди ме от рая - мен и клетите хорица,
но ние ще направим рай за нас, ако трябва,
Ще свалим и тоз исполин проклел ни...
Да скитаме да се лутаме като духове на отминалото,
на забравено време, да влачим вериги в новия анти рай.