Един замръзнал спомен за поема, 

студени думи, черни като смърт, 

Човек! Привикнал все да го  превземат, 

попаднал във безкраен водовърт.

Заровени мечти, покрити с мантии, 

над тях звънчене - хлъзгавият плуг - 

прибиращо звездите като в чанта, 

небето беше черно като скръб.

Чаршафи - вместо нивите със зърно,

сирени - вместо сам човешки звук,

каруци - потрошени и обърнати,

разхвърляни по глинения път.

Спирка! Без деца и автобуси,

хора, но нито едно дете,

картина на печал и на покруса,

на старците, безжизнените те.

Гарвани! Със клюнове кат' зъби,

там пускаха отрова като дъжд,

грозното им грачене прокуждаше

всяка тук жена и всеки мъж.

И гърчеха се дните от мазоли,

месеците плашеха със вик,

хиляди години даже колене,

няма да засенчат този цирк.

Хората приличаха на клоуни,

оставени сред тихия паваж.

Животът е дърво, но ние сме клоните -

без хора всичко би било мираж...