Родил съм се през трийсет и четвърта...
На двайсти век във парещия скут,
когато тайно в тишината мъртва
зареждали земята със барут…
И тук-таме се правели преврати...
От баницата да си вземат дял.
И хората се правели на демократи,
но червеят на злото изпълзял…
След битките по бойните полета,
след мъките и гладните гърла,
нормален бил животът, общо взето...
Замогвали се нашите села...
Макар че само с рала и дикани
България общувала с света…
Лекувала си миналите рани;
и чакали във утрото Деня.
Аз също помня дървеното рало
и оня тежък нечовешки труд…
От селски труд така ми бе додяло!…
Със него кой ли е прочут?!…
За цял живот съм свързан с връх “Драгойна“...
Драгойново е моят роден кът…
За мене връзката ми тук е двойна,
с родата... и с началния ми път…
Със грижите на мойте близки хора
и аз от тук започнах да раста…
Кръстосвах пътищата, без умора.
И тука се научих да чета!
Със буквите се запознах самичък...
Изрязвах ги край моята сестра…
И от тогава аз ги заобичах.
Ще ги обичам - няма и да спра!
Във Пловдив аз записах медицина.
От Първомай започна моят път...
Но без “кетап“ не можех да замина!
От Село трябваше да разрешат...
Едва ми разрешиха, с ходатайства!...
Нали ме водиха кулашки син!
След много тичане, с връзкарство,
измъкнах се от клещите... Амин!
Свидетел бях как “новото” се ражда...
Как старата уредба се руши.
Как хората отново се нагаждат!
Картинката им не ме утеши…
Не ръкопляскаше на туй баща ми.
И те го сметнаха, че им е враг.
Накараха ни да играем в драми.
Баща ми го направиха кулак!
Вземаха ни имотите и къщи...
В живота ни навлязоха със взлом!
От тях до днеска все ми се повръща,
защото оскверниха моя дом…
Аз виждах как се лееше помия
по стари Колоси и Богове…
Намразих ги, и туй до днес не крия.
Обичат ли се тия зверове?!
Аз тръгнах да се боря със живота...
Да търся мястото си в този свят.
По чудо се спасих от ешафода,
но честичко съм служил “непоряд”...
Научих се от туй да не унивам.
И винаги да гоня свойта цел.
Аз често дните с нощите си сливах,
но бях по пътя, който бях поел!
Ожених се с жената си любима.
Родихме си и две добри деца.
И днеска нас във София ни има,
с открити мисли гледаме света.
А вече имаме и много внуци.
И здраво на краката си стоим…
Изметохме червените боклуци.
Но времето отлитна, като дим…
Родих се. Раснах. Стъпих на земята
в един несигурен, овълчен свят…
И ако стресовете не се смятат,
живял съм истински от много млад!
Аз станах лекар. Служих на страната.
И станах в Спорта ни авторитет!...
И бях на много точки на Земята.
И мисля си, че бях роден с късмет!
А с хобито си всеки ден да пиша,
се срещнах истински, от много млад...
Без него аз не бих могъл да дишам!
И да живея в този калпав свят!...
© Христо Славов All rights reserved.