Генка Богданова
Баба Неда звяр отгледа.
Звяр ли казах? Не, зверище!
Не се озаптявя с нищо.
Взе го мъничко прасенце,
гледа го като детенце,
галеше го като чедо,
къпеше го баба Неда.
С топло мляко го поеше
и прасенцето растеше…
Ден, след ден – година мина.
Дядо Коста се спомина,
после се омъжи Златка
и роди дете… Накратко
между грижи и проблеми
не настана сгодно време,
да заколят и прасето.
То, нахално и проклето,
килограми не натрупа,
а да търсиш и със лупа,
не ще видиш и сланинка.
Но съседите им – Минка,
баба Дана, дядо Мето,
пропищяха от прасето.
То живота им отрови.
Като лудо рови, рови,
вре си зурлата чевръсто,
във лехи, засети гъсто,
гази, тъпче им цветята,
плаши рошаво децата,
гони гъските из двора,
дъвче дрехи на простора,
влезе кално във антрето
и прегази дядо Мето.
Преобърна във пчелина
кошери на стрина Мина.
После пък разсипа стана,
и събори леля Дана.
През оградата прескочи,
с топло мляко се налочи –
прясно-прясно издоено,
от съседката им Дена…
В село всички пропищяха
и „другарски“ съд събраха.
Обвиниха баба Неда,
че прасето си не гледа,
че го пуска да се скита.
Беше подписка открита
срещу Неда и прасето
от живущите в селцето:
„Или Неда да го коли
и за прошка да ги моли,
после да плати щетите
на комшийките си – трите.
Или гонят от селцето
Неда с туй прасе проклето.“
Неда се видя във чудо.
Заради прасето лудо,
днес „другарски“ съд я съди
и от селото я пъди.
Реши прошка да измоли,
а прасето да заколи,
и гощавка да направи,
дано всеки да забрави
ядовете и щетите.
А комшийките си, трите,
да почерпи в кафенето,
заедно със дядо Мето.
После Неда се зарече:
– Никакви прасета вече!
Време е да поумнея,
с пенсийката ще живея,
ще ям месо-имитация,
но такава излагация,
няма да допусна вече! –
рече Неда и отсече.
© Генка Богданова All rights reserved.