Балада за конкурса в Блоа
БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА*
Това отпред не е Блоа...
Но пак е зима.
Пак свири в стари дрипи снежен вятър.
Пак криви клони в пустошта ми кимат
и снежен прах затрупва тишината.
Не е Блоа...
Или пък е? В полето
затрупан пътят чезне в тъмнината.
Ще стигнем ли Блоа, Вийон? Където
конкурсът древен съхрани следата ти?
И чакат ли ни там, в Блоа, поете,
или Блоа днес в картите го няма?
Видях напред една искра да свети.
Крайпътен хан ли е? Или – измама?
Там, в кръчмата, ще стигне ли за вино
монетата, която кътам в джоба?
Ще стигне! Ще делим наполовина,
ще сгреем кост. Но в тая късна доба
едва ли пазят къшей хляб за двама
край пепелта на топлото огнище.
Конкурсът всъщност е една измама –
спечелилият не печели нищо...
... или печели? Не това, което
ще пуснат в шепата му най-накрая!
Нали не си за злато тук, поете?
Но аз защо съм с теб в Блоа?
Не зная!
Не, знам!
Наградата е не тъй зрима
– следа от дъх върху самата Вечност –
но е гаранция, че ще те има
по дирята на онова далечно,
което ни поглъща и ни смила,
изтрива имената ни, чертите...
За да останеш, трябва страшна сила
и капка луд кураж – за да опиташ.
“Щади ме оня, който ме напада!” –
дали е мъдрост или примирение?
Това ли търсиш, Франсоа – пощада
или вървиш, раздиран от съмнения,
към онова бесило, скрито в мрака,
избирайки си врагове богати?
Защото в края все това ни чака –
един конопен клуп.
Или разпятие...
И на живота в дрипавата пазва,
без щит, без меч, с една ранима кожа,
поетите са като хляба, казват –
до всеки светел винаги и ножът...
Блоа не е напред, не крие мракът
на тесните му улички паважа.
Но и да е, там никой не ни чака...
... Или ни чакат все пак?
Кой ще каже?
Конкурсът е за теб, Вийон. За тебе!
Аз имам друг Блоа сред други нощи.
Еднакъв е несретният ни жребий
и още нещо. Още нещо, още...
Затуй върви! Виелицата смита
камшици сняг, Вийон. Блоа го има!
Ти вече стигна. Аз, за да опитам,
ще трябва да дочакам друга зима.
Конкурсът продължава. Той е вечен.
Ти ще спечелиш с твоятата балада.
Върви, Вийон! Блоа не е далече.
Там вечността те чака за награда!
Върви, аз вярвам в теб, не спирай в мрака!
Аз имам още време, още крача
към онова, което мен ме чака...
Дали наградата?
Или палачът?
Аз имам още път през мойта зима,
през снегове, виелици, съмнения.
Но искам, стигна ли Блоа, да има
до мене някой, който вярва в мене.
_________
* Балада
за конкурса в Блоа – една от най-известните творби на Франсоа Вийон
© Валентин Чернев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хубава балада. И е добре, че Дора е копирала превода на Васил Сотиров по-долу.
-
Чудесна балада!
-
Ето такива творби ми се четат!
-
С ръка на сърце признавам, че никога не съм харесвала Вийон. Плашел ме е, отблъсквал ме е, молила съм се на времето да не ми се пада на изпит. Горната поема определено ми харесва много повече от тази, която те е вдъхновила!
Поздрави и възхищения за всичко,качено досега тук и в Хулите! -
Страхотно е!
-
Силно посвещение! Наситено с чувство и градираща емоция.
Преди време писах стих по същото произведение...
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=250411
Малкото по обем творчество на Вийон вдъхновява и силно вълнува.
Поздравления! -
Великолепна творба!Днес е един добър ден за българската поезия!Приеми моите поздравления Валентин!
-
Поздравления и тук, Северянино!
-
"За да останеш, трябва страшна сила
и капка луд кураж – за да опиташ."
!!!
-
Голямото завещание на живелите преди нас е именно поезията...
Радвам се, че прочетох. -
Благодаря, Северянино!
----------------------
БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА (превод - Васил Сотиров)
До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? - през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с "лека нощ" денят ми бял,
лежа по гръб - над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.
На Ваша милост се осланям цял -
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език -
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
