(посвещава се на silent-heart)

Случайно запознах се, някога със теб,

рядкост бе за мене, да попадна на човек.

Разбирахме се двама, но нямах на идея,

че може толкоз рано, да те надживея.

„Най-добър приятел“ във ума си те наричах.

С тебе да беседвам удоволствието имах.

Сега кога те спомня, печалът ме налита.

Че повече със тебе няма да си пиша.

Всеки миг в живота, зная че ценеше,

да живееш пълноценно, твое мото беше.

За бъдеще красиво, таеше ти надежди,

но на май четиринайсти, бяха заличени.

За здравето си помня, беше предпазлива.

Защо те злата участ, тогава теб застигна?

Сякаш гавра долна бе това към теб,

напук, че си помагала на търсещите лек.

Къде, кога и как те този вирус зарази,

във девети месец на бременност, уви?

От майка ти баща ти, без милост те отне.

Тяхното прекрасно, единствено дете.

На мил съпруг ти случи,  щастливи бяхте двама,

но годишнината първа, бе момента на раздяла.

За него беше радост, да станеш скоро майка.

Но вече във домът ви, я няма твойта ласка.

Живя добра и мила, възпитана и силна.

Нещастие обаче, защо не те подмина?

От този свят във мъка и болка ти си тръгна.

Детето първородно така и ти не зърна.

Зад теб остават книги, поеми и картини,

съкрушените самотни, приятели, роднини.

За родителите твои и мъжа ти ми е жал,

едно момче без майка, ще отглежда сам.

Макар и черноглед, за тебе имах вяра,

че ще се оправиш, но беше тя напразна.

Битката загуби, почина булка млада.

Да беше оцеляла, вовеки ще желая.