Този път зимата дълго остана.
Вихри изви и фуча като хала.
Сетне се кротна. Белее се само
старото нейно, от сняг, наметало.
Беше оставила сив отпечатък.
Сякаш във пръстен пристегна душите.
Плаха надежда стаи се, че някак
щъркел – предвестник насам ще прелитне.
Слънцето златото свое скъпеше.
Нямаше даже и стръкче зелено.
Може би станали бяхме по-грешни;
бяхме загърбили Господ и време. ...