Пробуждам се в белотата на съня,
не боли самотата, боли страха без спомен.
Бях аз нали? Знам видя ме ти. Един и същ мотив,
привидение повтаря се и виждам немощния взрив.
Отново бях ли аз? Кратка линия, а после...
минах целия свят и продължих. Без вчера и днес,
без цел и стрес. Бяла черта върху черен живот...
и пак отварям очи обвита в прозрачни мисли.
Не ме моли-нямам мечти! Ти имаш ли? Тогава повтори със мен,
начертай пътя на своя ден. Дори не помня, беше ли до мен?
Няма значение, сега си тук. Просто вдишай болката напук...
музиката ли притихна или аз се умълчах? Обиколих света и пак до теб стоях.
Бяла стая в затворени стени, това е лукса които ти ми подари!
Сега не мисля, знам че следва( или беше) бяла тишина,
затворена във огледалото на черната душа.
Ах, как исках да избягам, да крещя, да се моля и пак до теб да помълча.
Каква красива бяла сълза... НЕЕ - чиста е, съвършена е и толкова земна, а аз!
А ти!? Още ли мечтаеш? - Вече не! Имам всичко - всеки миг. А какво желаеш?
Нещо по-истинско от белия ти вик?... Нима мина днес, а беше вчера.
Как всеки път безпомощно до теб треперя. Помниш ли,
как научи ме да теб бяла да живея? - Не! И аз вече забравих как се помни.
Сега горчивината се задълбочи и отворих очи, а сънувах.
Красиво бе! Върнах се в света на малката дете
и върнах се напред по бялата следа, напред към празната съдба!
© Мила All rights reserved.