Захвърлена сама, в тъмната килия...
Без храна, без вода... само плъхове пълзят.
А някъде във нищото вълци тъжно вият.
А аз се свивам на кълбо и моля се да спрат.
Силният им, леден вой, разкъсва нещо в мен - някъде там...
Доубива това, което отдавна погубих...
Надежда ли бе, или мечти - вече просто не знам.
Не знам какво имам, аз май всичко изгубих...
А там - вътре, в дупката, в която "живея"...
е влажно, тъмно и студено - като в сърцето ми.
Срам ме е, ужасно ме е срам, дори не смея
да покажа раните, бръчките, сълзите по лицето ми. ...