Клепачите му лепкави светлината разтвори.

Отваря, затваря, примига във страх и говори:

Къде съм, какво става, дръпнете тези щори!

Но Господ е мъртъв 

и тази гледка грозна, непосилна

не ще напусне очите му нивга.

Като малко детенце -

очи навлажнени,

носът сополив,

коленцата ожулени,

дето пита за татко и мама -

човекът,

загубил божа опора,

се чуди през сълзи:

Щом Него го няма, към кого да се обърне?

На кого да говори?

Къде да търси смисъл?

Къде да избяга?

Кого да обича?

На кого да повярва?

За какво му е този безмислен свят от атоми и закони,

щом от него тая жестока вселена няма никаква нужда?

Не тъжи, приятелю мой - някой друг продума.

Виж, аз съм тук!

Точно до тебе.

И двамата сме сираци без майка, без баща.

Сами, уязвими.

Слаби вейки в безкрайната нощ.

Вярно е, сами сме, братко, сами,

но свободни,

безкрайно свободни и велики души!