Кой забрави да върже звънци на неделите,
през които се връщахме с нови разпятия?
Ние дърпахме мисли недоносено – бели,
за да можем да светим, но извиквахме свлачища.
Кой измерваше пулса, честотата на дишане,
щом прескачахме спомени като парещи ръжени?
Във неделите газим сърдечната киша
и претапяме истини. И се лъжем. И лъжем.
През безкрайното, душещо време говорим.
Убедително слепи, пародийни и лъскави.
Няма кой да ни чуе. Тишината се моли
да спечели минута без въже на врата си. ...