Бих казал думите, които онемели -
растат като дървета някъде във мене.
И в сянката им вечно неспокойно-бледа,
предчувствия таят се - изтънчено-свирепи...
Завързвал ли е някой ръцете на съдбата?!
Горчат ли думите - безмълвна е устата.
Кръвта не подозира и бърза доверчиво
по вените, които се късат и изстива
искрицата в широко отворени зеници.
А близките предмети побягват като птици,
уплашени от вик или от ехо чуждо.
Остава тишината - отблъскващо-ненужна... ...