Страхувам се да дойда и просто да те хвана за ръка,

безмилостно жестока е съдбата - така ни изигра!...

Когато копнеех за теб и мислите си нямах как да спра,

дочувах нечий вик, безнадеждно викащ ми: „Ела!".

Поглеждах в очите ти, а не знаех какво намирам,

обръщах глава, но нещо ми казваше да не спирам...

Сега съм с половин душа, не знам къде е тя, къде си ти,

дали с очи ме търсиш или само ми мълчиш...

Иска ми се някой ден да мога да го изкрещя, да мога да те хвана за ръка,

да има не една, а хиляди нощи, в които да сме слети в едно...

Наистина е трудно да продължа да мисля за спомена и да погубвам всеки следващ момент, бих дала всичко мое, за да бъда с теб тази вечер...

Искам да ти кажа толкова неща, а съм така безмълвна,

искам да дойда и да те целуна, да те прегърна, така силно...

Господи, колко е трудно!!! Задавам си хиляди въпроси и не спирам да се питам:

Любов ли е това или една недоизиграна лъжа? Какво да търся и накъде да гледам?

За любов ли да прося, сълза отново по лицето ми се стича... - на мъка ме обрича...

Знам, че каквото и да поискам, безнадеждно далечно е сега,

знам, че не мога да те искам, знам и че не мога да спра...