Безнадежността

Бели пеперуди по жасминът стояха,

красяха, сипеха отломки от минал живот.

Гладка, приказна, сияйна, лека...

зелени, семките на жасминът цъфтяха.

Пеещи, червени птици, над него летяха,

ненаситни, по миналогодишната пътека,

своята, искрящо-жълта, песен пяха.

Пееха на розовата самодива, чудновата,

с косите си лилави галеше дори земята.

С цветовете на мечтата, спомен и утеха,

аромати от жасминът, суетите ù гонеха.

*

В сивото небе тлееха горчивите очи,

хленчеха, ту тръгваха да сипят

сълзите си, безлични и солени,

върху птици, самодиви и жасминът!

Мрачно стана, всячески синьо,

веещо безнадежност и спомени:

С капка - копнеж... До жасминът -

черен червей, влачи, сипе, тъжи,

ругае труд, гние, псува, самин.

**

Бог ли бе, не знам, но бе им свидетел:

Там умря едничкият, струнен, нежен,

трепет; ароматен, могъщ, силен, светъл,

властен... властен - жасминът цветен.

Самодива - прозрачна, прочетена,

без потайност и страст - обречена,

от магията - съблечена, насечена - мъртва.

Пътеката на птиците изчезна, излиня,

от радост песента им стана самота,

грубост, мръсотия, а мелодията - легенда.

Само пеперудите бели, пеперудите чисти,

успяха пребледнели да оцелеят - егоисти,

неверници, силни небрежници, лъсти...

Красеха, сипеха отломки от минал живот...