На прозореца в ръката изгарят цигара след цигара,
изпълват въздуха наоколо с дим тъй специфичен.
Времето нахално бреме отново над ума стоварва
и размазва като петно всеки следващ миг неетично.
Пердета отсреща се спускат. За да прикрият
чужди тайни, може би.
Както кадифени облаци в невидима стихия
прегръщат лицемерно своите звезди.
В тялото всяка вибра трепва. Отново спомени прозаични
пробягват в съзнанието. Ясни до неприличие.
Градът люлее в задушаващо спокойствие светлините хаотични.
Сама съм и разкаяна. А ти тънеш в несправедливо безразличие.
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up