През портата ми февруари влиза. В сърцето да се сгуши е готов,
облякъл е искрящо бяла риза. Кълне ми се и гледа ме с любов.
С красиви думи, знам, ще ме омае. Ще сипе вино чаша или две
и вятър – лекомислен и нехаен, в мен лудостта среднощно ще зове.
Безсъниците тихо ще валсират, часовникът ще бъде съдник ням,
затънал в тайни планове, Всемирът не ще усети, че е вече сам.
Че нежно февруари в мен кълни и превръща ме в най-топъл къс земя,
светът познава гневните фурии... Но обичлива май не съумя
(каквато бях до днес) да ме опази. А февруари кротко, като сън,
любов показа ми. Дали онази, която сто години спи навън?
И в стих, като в клавиши на пиано, прозвънна февруарската тъга,
дали за теб е късно или рано? Не знам, любов, но трябваш ми. Сега! ...