Безвремие

Ти знаеш ли колко безкрайно е времето

и колко голям е светът?

А бурята, стъпкала птици, дървета -

как тръгва без карта на път?

Не знаеш защо си отива зората

с изцапано, влажно лице.

И облакът сив, не знаеш, че плаче

с раздрано от болка сърце...

А помниш ли още тревите и мравките,

отдавна покрити с бетон?

Щурците, забравили своята песен,

изгубели ноти и тон?

Не знаеш, не помниш...

А аз още виждам безкрайни зелени поля,

на детството мое - потоците бистри

и топла, туптяща земя.

Аз зная, че нищо не ще се повтори.

Изгубени, птиците търсят лъчи.

Угаснали нейде умират светулки

с отворени слепи очи.

Аз помня и искам на теб да разкажа

как ражда се капка роса,

как слънцето босо танцува в тревата,

с несресана още коса...

Как с влюбени пръсти вятърът гали

и нежно създава живот.

И колко е чиста милувката бистра

на малкия горски поток.

И знаеш ли, времето някога спира

и малък е сякаш светът,

когато душата след птица полита,

не трябва ни карта, ни път.