Отвъд тъгата чака ли спасение?

Ако, дано не го разочаровам.

Стоножка съм (със щръкнали съмнения)

на брод, през който с мъка преминавам.

Боли ме вятър северно копнежен.

Душата мърдам - плахо и самотно.

А в нея вяра сепната и сребърна

прехапва сини устни. И се моли.

Отвъд тъгата, има опрощение.

Човешко. То е тихо без остатък.

Дъждът е кратък, капките са перли

и няма късогледи от нещастие.

Боли ме буря тъпо. И пропукано,

среднощно, остро, бясно и нещастно.

И пак съм - някак сляпо - превъзбудена...

И в дланите - без нищичко прекрасно.

И само се препъвам в свободата си...

Сънувам хризантемните си нощи.

Потапям се в сълзите на тъгата си,

но всъщност се прочиствам. Чак до кости.