От ъгъла
на стаята, с отворени прозорци
размаха на крилете
е начало.
Невярващия тайничко се кланя
пред птичите нозе,
събирайки последните трошици
от снощния си пир.

Земята е с ухание на влага,
а пътя
след дъжда е осветен.
Стените са белязани с копита
на стадо
галопиращи коне,
а тропота отеква през камбана
на нощите
заглъхващи във себе си.

Земята се отлепва като в унес,
и пръска се в болиден дъжд,
а устните примамливо се свиват
като криле при презимяване,
изричайки се в своето мълчание-
внушение красиво,
полуреално състояние
на миг - от Господ осветен...