Сърце, строшено на пода,

сълзи текат безспирно,
грозят те лика в огледалото
на една душа немирна.
Крещиш срещу стената,
ала нищичко не чуваш
и искаш към Луната
в миг да отпътуваш:
там никой няма да пита
коя си, що си, откъде си,
защото няма никой
и никой не би знаел!
Луната е самотна
и чака изповедта ти искрена
да си поплачеш, да си пострадаш,
в мрачното минало да не пропадаш!
Но не! Ти си тук!
Затова, мила, търпи!
Телефонът напук
продължава да звъни,
думи да слушаш: Остави, остави!
Болката от теб не ще се отстрани!
Няма вяра, няма обич, ни надежда дори!
Болката от теб не ще се отстрани!
Болката от теб не ще се отстрани!...