Вървя си аз и си вървя

през гъстата мъгла 

на град обречен,

от любовта отдавна отречен.

Вървя си аз и си вървя.

Надвисва ме тъга.

Завладява ме гнева.

А миналото натежава,

злокобно мисълта ми утежнява.

И макар, потиснати в забрава,

те не спират и не спират 

и сякаш протестират 

срещу мен самата 

мисли, спомени, копнежи,

обещания празни,

думи безпредметни.

Вървя си аз и си вървя.

Поемам дъх.

Но не!

Безсмислено ще е, 

защото аз продадох ти се,

безусловно отдадох ти се,

а ти неблагодарно отнесе се.

И докога така?

Несправедливо ще ме отхвърля мен света?

Вървя си аз и си вървя.

Задавя ме страха.

Сподавям си плача.

Далечен вижда ми се изхода,

лесна струва ми се пък смъртта.

Да се отърва от болката,

здраво вкопчила се в мен

И поставила същността ми в плен.

Вървя си аз и си вървя.

Размишлявам,

а после неизбежно страдам.

Вървя си аз и си вървя. 

Разяжда ме отвътре,

оставяща ме без прикритие,

болката една,

която аз в сърцето си доживот тая.