посветено на Христо Ботев
Глухият плисък на вълните,
ромонът на кротките реки,
мекият вятър във косите
и снегът по китни планини...
Дали е пролет, зима, есен,
това е нашата земя,
намираме се в свят чудесен,
свят, понесъл болка и борба.
За да бъде таз земя свободна,
е пролята скъпа кръв,
но нали земята ни е родна -
всеки бори се да бъде пръв.
Дълбоко в мен кръвта нашепва,
от дедите още завещана,
вярата ми да не трепва -
земята ни издържа всяка рана.
А за родината си - майка свята -
бих принесъл в дар
тялото си и душата -
нека тя ми бъде господар.
Така диктува ти сърцето,
но щом е скръбно - остави го.
Знай, от мъка е то клето,
че не може да тупти под чуждо иго.
Какво е нужно, за да се превърне
горд писател в смел боец,
в земята си да се завърне,
за да умре като светец?
Нима му трябва нещо друго,
освен надеждата една,
че с жертвата си будна
ще донесе мечтана свобода?
Това едно-едничко нещо -
вярата във свободата,
вярата, че можеш нещо вещо -
да участваш във борбата!...
Геройски загина поета -
от целия си живот разбра,
че щом роден си в земя клета,
да живееш, значи борба.
© Янко Велков All rights reserved.