Когато бяхме таралежи

бодливите ми ръце

те изпращаха невидимо,

без особени белези

по ръждивия път

към звездите,

като жив астролаб

да изчислиш разположението

на сърцата ни в пространството

и времето,

да приковеш сенките ни износени

на разумно разстояние от всяка

ултразвукова тегоба,

и да фиксираш приблизителното

съотношение между небесните полюси

на любовта и страстта.

Когато бяхме таралежи…

изобщо не правехме това.

Бяхме център на Вселената

и ни беше достатъчно,

че ни има тук и сега.

Когато бяхме таралежи

тази Вселена бе стара дантела

и през рехавата ѝ плетка

ние излитахме, за да вкусваме

звезди, мисли и разстояния,

вярвайки очаровани,

че животът е зряла смокиня.

Плячкосвахме неговите градини

и заспивахме усмихнати,

оплетени в сладостните паяжини

на разменените си сокове,

защото секс-танцът на телата ни

беше секстанта на душите ни,

измерваш ъглите между всички слънца,

докато розовия им захарен памук

валеше върху премрежените ни очи...

***

А днес, когато всеки ден

е като хартиено корабче

пропадащо отвъд ръба на света,

патиниран грижливо от озъбената вечност,

аз се взирам в дълбочините си

и те търся отново и отново.

Когато бяхме таралежи,

когато бяхме...