Не бяха чудните поляни
с дъха на лунните лъчи,
не беше парещото слънце,
едно на милион зори.
Не бе кристалът толкоз гладък
и шепнеше безброй неща,
забравени от силен огън,
поведен от една сълза.
И делникът не бе безстрашен,
не лумваше ни с болка, ни със срам,
човекът тъй не бе самотен,
не бе и в сиво любовта. ...