Градчето отдъхва. Пълзи тишина.
Жадни за дневната глъч, суетня –
тротоарите пусти, вяло провлачват
бродните стъпки на странник в нощта;
Преплувал за миг тесен сноп светлина,
мъжът пак в тъмата невидим прекрачва.
Последни фасади, унило, с досада,
подире бездушно притварят клепачи.
Спят крайнините в кордони от люляци.
Пътче се вие. Той още върви,
загърбил възлùте на тягостни улици
с клетките златни на чужди съдби; ...