Казаха ми да си мълча! 

Смирението беше отдавна
построена пъкета. 

Трябваше да тръгна по нея
- тя се пропука.

Сълзите бяха горчилка.

Писъкът беше безсилие.

Сама в тишината... 

Трябваше да си мълча! 

 Смирението беше отдавна
 построена пътека.

Трябваше да тръгна по нея
 - тя се пропука.

Изведнъж... 

Сълзите станаха сила.

Писъкът превърна се в глас.

Случайност? 

Последваха и други след него. 

Тогава разбрах, дълго време 
бях такава - често тиха река 
с мисли по течението. 

Сега съм друга  - бурно цунами, 
всичко помитам! 

Бунтът е моята нова пътека - в неизвестност с бавни крачки 
пристъпвам. 

Чуйте ме! 

Аз не мога да мълча!