Аз те чаках да дойдеш ,но ти закъсня...
и задъхано после ми вино наля.
А часовникът все върти ли, върти...
ти ми каза тогава: "Щом трябва върви".

Ще можеш ли после ти да заспиш
и утре банално да продължиш,
ще мога ли аз след това да си тръгна,
а как ми се искаше да те прегърна...

Настойчиво търсим своя вътрешен мир
любовта ни е крехък, малък сапфир,
а дали е любов... не зная това.
По-скоро е някаква луда игра.

Тази дума "любов" не стига за нас,
всеки слуша замислен своя вътрешен глас,
всеки пази добре сърцето си скрито,
наште мисли сега да си кажем открито.

Ти ми липсваш така, както чаша с вода,
но защо ли се счупва така с лекота...
Аз за тебе съм огън в мрак и в студ,
но защо ли ме палиш с толкова труд...

Ти повярва на една моя лъжа -
че не искам да бъда с теб до смъртта,
аз не вярвах на една истина твоя,
че ме носиш дълбоко в душата си своя.

Но ето отново нощта ни обгръща,
като слънце блести нашата връзка,
а денят вече знаем... и той не ни иска,
този скучен живот така ни притиска.

Аз те каня сега на друга вълна,
за да вземеш от мен къс светлина
и да пия жадно от твоята чаша
ето тази любов вече е наша.