Българийо, ти необятен земен рай,

природа дивна с красота без край!

Планински хребети, реки, море

в недрата ти оглежда се лазурното небе.

История носиш в сърцето си ти

за хляба, за корена, за героични съдби.

Когато била съм от тебе далече

от славея чуден, от пясъка млечен,

от родната къща с детски игри,

от въздуха свеж в омайните висини.

Ах, как скърбеше моето сърце

как плакала съм нощем с отчаяно лице-

мечтаех си да зърна те поне за миг

и взорът си да стопля с уханния ти лик.

Българийо и людете ти са велик народ

векове те съществуваха, носейки хомот.

Ти страдаше, когато бяхме ний пленени

девиците ни като мъчеха,

мъжете ни загиваха сломени.

Децата плачеха, села горяха, робини стенеха,

Земята ти със кръв обляха.

Но българският дух остана вечно жив,

извиси се над агонията и превърна мрака сив

в пъстра нишка с надежда и любов,

макар понякога животът тук да е суров.

Людете смирени, търсят своя път

чрез познанието, мирът в душите

тук, както и отвъд.

Откривайки света на духовната сила,

дават отпор на реалността ни нечестива.

Ах,  Българийо прекрасна, светъл Рай

горда съм, че в теб пораснах 

и ще остана тук до земния си край!

Ще те почитам, обичам и пазя от цяло сърце

ще възпитавам и децата си да те любят,

да те милват с ръце;

да те закрилят от пагубни сили,

от мрак и от чужди тъми,

да вдъхват от теб светлина и любов,

да съзират звезди

на небосклона ти падащи,

носещи смисъла и мъдростта,

да се прекланят пред паметта на потомците ни,

пред твоята земя!