И. Димова
... стихът ти ми напомня за топла стая, в която гори камина...
... отворен прозорец, през който се прокрадва студен вятър и развява дебелото, бродирано перде...
... мрачен, привечерен ромон на тих дъждец...
... сенчесто кресло под голямошапчеста нощна лампа...
... пухкаво одеяло и димящ, горещ шоколад с канела...
... и книга с разкази, между които можеш да позадрямваш, за да досънуваш краищата им и в унесената просъница да осъзнаваш,
че Господ е изгубил часовника си, някъде около 17:30 на 16ти Октомври и ти завинаги ще останеш блажено отпуснат в тази граница, между нереалността на щастието и следващия удар на капчука, който ще остане да отеква в стаята...