Аз шиех черга от бял пух и вплитах
земната пръст с топлината и солите.
Кога и да минеш по нея – да литваш,
но пак да достигаш до своите корени.
Чергата стана по-чиста от изповед.
Рози садях, скубах тръни и бурени
и вярвах, че някога цвят ще разлистят,
защото невярата грях е. На другите.
Бавно се сраснахме с мойто очакване.
Харизах ти чергата, щом ме откри.
Изсъхват сълзите, отдавна изплакани
по белия път между сивите дни.
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up