Вечер въздухът е влажен.
Тъй силно намирисва на съмнения.
От тук започват... Някъде след прага
на самотата тягостните измерения,
със своите спирали, задушаващи
и мисъл, и желание за въздух,
с увиснали, беззвуково дълбаещи
въпроси в мозъчната тъкан.
И стаята внезапно се смалява. Блъска.
Рита в бледите ми слепоочия.
А в пукнатото на стените съскат,
стотиците ужасни многоточия, ...