Празна стая с четири стени,
аз и ти сме неподвижни в мрака.
Щастието тръгна си, нали,
а можеше ли малко да почака?!

Часовникът минутите превърта,
върви напред и пак назад се връща.
Механизмът нещо се обърка
и вместо теб тъгата ме прегръща.

Прозорците треперят от вълнение,
студена пот облива всеки милиметър.
Тресат се в треска от зловещо напрежение,
измерено със счупен термометър.

А мислите ни водят диалог,
задочен и изпълнен със въздишки.
Мечтите наши - странен каталог,
изтъкан от бледожълти нишки.

Пред погледите - споменът за любовта.
Експлозия от някакви емоции...
Горят последни съчки в пепелта,
а вярвахме, че нямаме пороци...

Въздъхваш сякаш си смирен,
а стаята за този въздух тясна е.
Щастливият ни край е победен,
и съдбата наша вече ясна е.

Не съм за теб, не си за мен.
И пътници в различни сме посоки.
Последен ще е този ден,
последният с болката жестока.

До днеска я люлеех като в люлка -
сега си тръгвам, вдигам рамене,
а под завесата една светулка
от студ едва не ще умре..

Но мракът светлина не обещава,
и все по-тъмна дреха носи..
А пътят помежду ни се стеснява,
закъсняли ли са всичките въпроси...?!

Какво се случи и защо 
все устните са ярко бледи.
Животът е рисуван на платно
от битки, болки и победи.

И не е важно кой е победител,
и кой загуби в нашата игра.
Светулката - един случаен зрител,
сълза пророни. И умря.