Те срещнаха се, и се влюбиха почти случайно

Едно момиче и едно момче.

Обичаше го много силно,

Но той не искаше любов да й даде.

И стана тъй, че пътищата им се разделиха,

Замина той със новата жена,

А тя поплака, докато сълзите й не наводниха

Обляклата от него тениска една.

Помоли го за разговор последен.

Да каже нещо, после ще мълчи, 

И каза му - да знаеш ти не си пореден

Ще чакам, нищо, че сърцето ми гори...

Но той не вярваше на тези думи,

Замина на далече с новата жена.

А тя опитваше да не погуби

Най-искрената - Своята мечта.

Измина се година от тогава,

И ето юли месец пак дойде

И звънна телефона му, гласа познава

"Здравей любими, кажи ми как си,

живеете ли добре?"

Живеят, 

тя затвори, до следващия юли може би.

Поредни сълзи тя отрони,

В сърцето й пореден камък се заби.

Така дойде и следващият юли,

И разговора бе един и същ,

Затвори, прие думите за груби

И плака дълго до среднощ.

Неусетно минаха над тридесет години,

В които не пропускаше да се позвъни,

На двамата животите се бяха променили , 

Но пазеха искрица в техните сърца.

И ето пак дойде четвърти юли, 

Излезе за разходка дълга той 

В очакване, и мисли, и грешки груби 

Липсваше му, а навън се сипеше порой.

Но тя не звънна този път, 

Сърцето му се сви жестоко, 

Усети болка на пронизващ лък.

Загледа се в дъжда, в морето надълбоко.

Какво бе станало с това момиче?

Набра числата, но отсреща 

Се чуваше изключен телефон.

И спомни си за първата им морска среща

Когато се прегръщаха до сутринта. 

Прибра се, осъзнал тогава,

Че винаги обичал я е той.

Събра багажа, трябваше да заминава 

Видя, живота му, че бе в застой.

Остави всичко, де що има

На семейството и другата жена, 

"Живей щастливо, отивам аз при своята любима"!

Прегърна я, прекрачи входната врата.

Отиде във града, във който, 

Едно момиче срещнало едно момче. 

Но там намери само празна къща 

Вратата на която имаше ключе.

Почука, влезе много плахо,

Как искаше да я прегърне той сега,

Уви обаче, любимото момиче

От нея нямаше дори следа.

На стола седна, с одеало,

Което някога й беше подарил,

Отдавна беше остаряло, 

Зачуди се, дали се беше провалил.

Тогава бавно се огледа,

Видя, че къщата потънала е в прах,

Сърцето му се сви, погледна

Единствения прашен шкаф.

А в него имаше кутия,

Събирала и трупала писма

Писма за него, от неговата любима,

Която никога не пожела.

Разбра обичала го още

Зачете ги, и плака и се смя.

Обичала го силно ден и нощем,

Но болест поразила я една.

Последната година гаснела тъй бързо, 

Че нямало лекарство, което да я спаси 

Желаела му само здраве,

И искала със ключ живота си да угаси.

Последното писмо гласеше

"Обичам те, дано се срещнем някой ден!

И знай от мен едно, че можеше

И трябваше, и щеше, но никога това не беше..."

Обичам те до гроб!

 Адрес...

Очаквам те във другия живот.

На следващия ден той стоеше

Пред студената плоча и гроба.

Там снимка на момичето беше.

И кал, и изсъхнали клони.

Сърцето му проряза го жестоко, 

И падна върху гроба, пред погледа му беше тя,

отиваща в море дълбоко

И шепнеща ела при мен, ела.