Ден, дълъг колкото година.

Секунда, с продължителност на век.

Хуманността от мен отдавна си замина

и често питам се дали все още съм човек.

Обаятелните погледи на минувачите

се любуват на красивата обвивка.

Жадно пълнят се душите на зяпачите,

а душата моя скътана е под завивка.

Постеля плътна, мръсна и оглозгана от думите,

с които властно ме заливаха обичните.

Третираха ме ту като зависимата от комуните,

ту като богиня... Част от игрите на двуличните.

Така, превръщайки в прахообразна тиня

отломките разбити, останали от мен.

И всеки от предишните "обични" ме подмина.

Не иска никой да има дух убит, сломен...

        Ала забравят, че всеки стига тази бездна някой ден!