ЧОВЕК Е МНОГОТОЧИЕ В БЕЗКРАЯ
... едва ли някой ден ще осъзная по колко празни пътища вървях,
как не успях да свържа двата края в тонажи суета и пътна прах.
Как се пилеех в светлите Надежди с надеждата за по-добър живот
и гледах се с живота изпод вежди! – и аз му вярвах, пълен идиот! –
Понякога в безсмислия се лутах, доде денят гаснее! – все по къс.
И се смалявах с всякоя минута, в която мъкна своя тежък Кръст.
Като че ли потъвам в адска бездна и зверски в мен душата ми реве.
И с всеки миг безпаметно изчезвам, отвеян от безкрили ветрове.
И как ще хлътна някой ден във Рая, предал накрая щедро Богу дух.
Човек е многоточие в Безкрая! – за който този свят е сляп. И глух.