Човекът и Залезът...

На Залеза искрящата пътека

в замислена игра със светлините

се плискаше в краката на Човека,

застанал до прибоя на вълните...

Вечерен бриз бе разлюлял водата

пламтяща като сребърна жарава

и бе издул на лодката платната

към Залеза решила да отплава.

Самотна птица с писък над морето

летеше в залеза мистериозно-

докосваше вълните, след което

планираше отново грациозно.

... Природата законите си спазваше-

след само миг денят ще е: предишен...

... Велико тайнство: Слънцето залязваше,

а сякаш, че Човекът бе излишен!...

... Но той бе там, от Залезът привлечен,

изглеждаше замислен и тревожен-

незнайно, и какво, във тази вечер

във Залеза загледан е отложил...

И може би със нещо се прощаваше,

нехайно във живота си пропуснал:

на кръстопът посока обещаваща,

безумна страст от ягодови устни...

Илѝ усетил в поривът на Вятъра

внезапно сам Човешката обреченост,

дошъл е тук да търси Свободата,

а Залезът да го облъхне с Вечност!...

... Той може би се готви да отплава

към нов Живот в безкрая сам запътен

и като в храм Съдбата увещава:

вода под кила, Вятърът попътен...

... А в Залезът, размесил цветовете

в палитрата на Морската стихия,

се носеха свободни ветровете

във скитнишката своя орисия...

Коста Качев,

20.07.2014.