Имаме ближен, който стене,

но вместо да мислим за него,

вместо отговорност да поемем -

център на всичко е нашето его!

Към него си чергата дърпа всеки,

дори който много има на земята,

къде изчезна във всички нас човека,

защо като Кайн завиждаме на брата?

И точно когато отчаян е той,

когато щастие, дом, хляб няма,

вместо да го смятаме за свой -

човешкото сред нас задряма!

Ами ако ние сме един ден в беда,

ако със същото отвърнат на нас,

ако никой не желае да ни гледа,

пак ли ще мислим сал за своя "аз"...