Чудовище
Нещо много чупливо се гърчи и плаче
във мене. Душа ли, сърце ли – не зная.
Като насилено, смачкано малко сираче,
като Божа сълза втвърдена в безкрая,
като демон, пируващ със бял херувим
и поле със умрели и разпръснати кости…
Ах, не мога да дишам сред жупел и дим,
а луната уж каза, че ще дойде на гости.
И крещя и проклинам, буря, жито и кал!
И задавя ме някакво страшно ридание!
Не познах ни любов, пиперлива печал
ме прокле със дузина безсънни създания.
Как да вярвам, когато потънала в пръст,
се разлага невинната моя надежда?
От стената ме гледа Христовия Кръст-
само той ми остана едничък, изглежда.
© Атанас Янев All rights reserved.