Когато слънцето залезе,
когато дойде новата зора -
ела до мен, постой до мен, понеже
още вярвам в любовта!

Когато времето ни пак измине
и трябва да се прибера -
ти ела и прегърни ме!
Нека зная, че не съм сама!

Когато думите ми хулят и те гонят,
когато те пъдят моите ръце -
ти ела и нека винаги се помнят
нашите истински очи, нашите ръце-море.

Когато сълзата ми снижено пада,
когато прогаря даже и плътта -
знай, сърцето ми прощава,
защото още вярвам и в страстта!

Когато до тебе няма да ме има
аз пак ще те подкрепям!
Пак ще вярвам, че не спира
любовта, която всичко ми отнема!

Не се страхувай, че ще те напусна -
сърцето не напуска тялото!
Едва ли с друг така ще се отпусна.
Никой не засенчва златото!

Когато те оставя
и устните ми те проклинат -
не вярвай, че ще те забравя!
Дори очите ми не могат да презират!

В себе си аз имам чуждо тяло!
Вътре в мен живее и се разпростира.
На черното не казвам бяло,
а бялото е всичко, което не убива!

Заселил си се и вмъкваш любов.
Растеш, порастват също мойте чувства.
Светиш с цветен, гъст неон,
а обичта не ни напуска!

Когато проблемите не свършват
и всички са застанали против -
помни, те не могат да прекъснат
това, което е израствало със дни!

Когато зората ни изгасне,
когато времето свърши, както и сълзите...
... Обещавам! Тази вяра ще порастне!
Вярата, че имам още теб и вярата в мечтите!