Допирам цигара до кафявите си устни

                          и глътка дим ме кара да летя.

                          Обвива ме безкрайна тишина,

                          вплела се в нашата душа,

                          защото никой не говори и никой не чува...

                         Думи, изгубени в самотата...

                         Дали това не е свободата...?

                         Или е затвор...

                         Затвор за сълзите...

                         И за душата...? 

                         Очите пълни са със страх -

                         страх от женската греховност.

                          А може би порочност...

                          Защото устните са празни -

                           няма кой да ги целуне...

                          Само една хартия, изчезваща за пет минути.

                         И слънцето е безмилостно към нашето страдание,

                          но носи вечното послание,

                          че любовта е две тела в една душа,

                          а може би е рана, дяволски кървяща,

                          разкъсваща едно сърце,

                          родено да страда и моли безмълвно...