Проточи се плачът ù във нощта,
душата нависоко се издигна,
изви се като кърпа над града,
поплака си, а после се усмихна.
Лъкът тежеше като сърп,
струните ù стенеха виновно -
обичаше да причинява скръб,
а страдаше за своята самотност.
Сълзите бяха тежки като камък,
а се свличаха по крехкото ù тяло.
Преглъщаше с неволя ялов залък,
а сърцето беше вече отмаляло. ...