Стоиш далечно, гордо, мълчаливо,
във облаци забулено планинско сиво.
Дори и бурята със своята стихия,
назъбените ти чукари дето мие,
безсилно си гърми в нощта беззвездна -
излее се и чезне в дълбоката бездънна бездна.
Кротне се, във ехо се превърне
и плахо трепне тишината да прегърне.
Спотайва се и чака свойта роля отредена
в спектакъла ти ням - декорация употребена.
Като моите порои трябват ти милиони
от гранитната ти същност камъче да се отрони. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up