Кога ще узреем?!                         

„Има два подхода към живота. Единият е да съществуваш, другият е да живееш. Ти жив ли си? “

Нищо не е истинско, макар и  велико,

на  въртящата се и кръгла сцена

с безчет картини като в диплянка.

Животът е видимо-невидима могъща  река,

влива се, излива се... през клисурата на страха.

Разтваря  се в океан от движение и звуци,

докосва  заливи от беззвучие,

 тържествуващ и празнично-делничен.

Насища пространството със  незначимост,

 с безсмислие и безразсъдна ярост.

С пролетно ухание на любов и съвършенство.

 Отиваме си, без да узнаем кои сме.

Липсва прологът в античния театър.

 Безподобен по цвят и  форми,

Животът играе вечна трагикомедия.

Дълги години се питам

как се озовах и защо съм в нея?!

Омръзна ми тая поддържаща роля

на слугинаж у празноглави Тартюфовци.

Додея ми бездарници да пренебрегват

таланта ми да живея,

 да ме заливат с кални нелепости.

В главите ни отчаяно съжителстват

 абсурдни палачи и страхливи глупаци.

Непрекъснато сменяме декорите

с все по-богати и претендиращи,

докато обезличили духа си

станем  просяци.

Светът е дар, но кога ще узреем за него?!