Нищо, че е на прага на сигурна смърт,
Иска ми се вечно да е жива,
Да живее, не да тлее,
Да видят всички нейната природа красива.
Не мога аз дори да си представя,
Да го няма безкрайното синьо море.
Родена съм в полите на Балкана,
Но морето винаги ще бъде в моето сърце.
А езерата красиви - как ще ги няма?!
Рила ще бъде пуста без тях.
В гърдите отваря се дълбока рана,
Като сещам се когато там бях...
В Родопите тучните пасбища как ще изчезнат?
Млекодайни говеда къде ще пасат?
Млади девойки къде ще излезнат,
Билки лековити да берат.
Отива си всичко, така ми се плаче.
Но кой ще иде си първо - България или Аз?
Хленча свита като малко сираче,
Нека тя да остане, да отида си Аз!
© Donika Jelkova All rights reserved.
Както живяла е и преди!
Макар и малка,но духът ѝ голям е!
Пътят помни своите следи!